Робърт Раушенбърг, Легло

(жива пиано музика) Намираме се на четвъртия етаж на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк и набюдаваме "Легло" от Робърт Раушенбърг. Това е комбайн, не е точно скулптура, не е точно картина, и е от 1955-а година. Значи комбайн означава комбинация от картина и скулптура? Джоунс и Раушенбърг са разглеждали изкуството си като пресечна точка на изкуство и живот, кое е в тясното разстояние между тях? Вместо да го разглеждат като комбинация между живопис и скулптура, между тези две техники, които символизират изящното изкуство в голямата традиция, те вкарват живец в този разговор. Живот и духовитост. Това, което гледаме, са неща от реално легло. Виждаме истинска възглавница. Виждаме истинска калъфка, ръчно направена завивка, чаршафи, но ако погледнеш отблизо, ще видиш също и молив, и боя. Разбира се, всичко това е измъкнато от хоризонталата, където можеш да легнеш върху това, и е поставено на стената. Напомня ми на картината на Полък, рисувана от него на пода, и тези парчета платно, които са взети и поставени на стената на музея или галерията. Другия начин, по който ми напомня Полък, е това стичане, което виждаме тук. Това е връзка, до която Раушенбърг е искал да достигнеш. Творбите на Полък са само на 5 години, картините с великото стичане. Точно така. Този артист е искал да си мислиш за Полък. Това наистина е конфронтация с Полък, с Абстрактния експресионизъм като цяло. Това е било доминиращото съвременно изкуство в този момент през 1955-а година. Полък починал на следващата година. Когато си мисля за абстрактния експресионизъм, мисля за личното, субективното преживяване на художника върху платното. Предполагам, че е логично, поне за мен, че това е легло, мястото на нашето несъзнавано, на нашите сънища. Мисля също, че това е една закачка. Това схващане, че картините на абстрактните експресионисти са един вид манифестация на вътрешното състояние на художника. Раушенбърг казва, "Наистина ли вярваш на това?" "Тогава ще ти покажа истинската арена на сънищата. Ще ти покажа леглото си." Значи мислиш, че някак си се шегува с това? Абсолютно. Историците понякога говорели за вида Едипова връзка между Раушенбърг или най-младите художници, и абстрактните експресионисти, с които той бил приятел навремето. Това представлява един вид вътрешна шега. 1955 година, с творбите на хора като Джоунс и Раушенбърг, настъпва моментът, когато изкуството преминава от модернистично в своята искреност към едно постмодерно отношение, което реагира и е осъзнато, вид хипер осъзнатост. Можем да го разберем като превключване от Модернизъм към Постмодернизъм. Или от искреност към ирония. Вярно е, когато мисля за Абстрактния експресионизъм, го има този опит на всеки от тези художници – Нюман, Полък, Ротко, Мадъруел, великите творци на движението на Абстрактния експресионизъм, всеки един от тях има много отличителен, индивидуален стил. Не можеш да кажеш, че има стил на абстрактния експресионист, защото е изцяло зависим от индивидуалното. Съществува схващането, че картината е манифестация на личността, на психиката. Това, което се случва тук, е, че ние имаме художник, който самоосъзнато имитира тази идея за автентичното. Ако погледнеш отблизо, това стичане до 1955-та година е почти като емблема на автентичния опит, на автентичния момент. Тук това е реплика. Имаме вид ирония, която стъпва върху това. Мисля, че това е стъпка назад от приемането на идеята, че изкуството може да е нещо истинско вътрешно. С акта на копирането на индивидуалния стил на някой друг, имаме вид ирония, вид себеосъзнатост, вид приемане с променена цел. Но тогава всичко това е нанесено върху намерените предмети или предметите от леглото на Раушенбърг. Има нещо удивително лично, но също и абсурдно тук. Затова Джонсън и Раушенбърг понякога биват свързвани с Неодадистите, защото те са избрали мантия, знамето на хора като Дюшан, които се интересуват от иронията, от закачките при пресъздаването на идеи и реконструиране на изразните средства. Вярно е, че Дюшан атакува традицията на Западното изкуство с цялата му сериозност и дълбокомислие. Мога да видя как тук при Раушенбърг се коментира искреността и сериозността на Абстрактния експресионизъм. (жива пиано музика)