Пикасо, „Натюрморт с ратанов стол“

От началото на 1908 г. до първите няколко месеца на 1912 г. Брак и Пикасо са поставили съвместно основите на първата фаза в развитието на кубизма. Тъй като в него е преобладавал анализът на формата, този първи етап обикновено е наричан аналитичен кубизъм. През лятото на 1912 г. обаче Брак отпътувал от Париж на почивка в Прованс. По време на една от разходките си там той попаднал в железария, в която намерил ролка от мушама. Мушамата е ранна версия на контактната хартия, лепящ се винил, използван за облицоване на рафтове или чекмеджета в шкаф. Тогава, както и сега, тези материали са имали разнообразни предварително напечатани десени.

Брак купил мушама, напечатана с фалшив дървесен фладер. Този конкретен модел привлякъл вниманието му, защото по това време работел върху кубистична рисунка на китара и бил на път да изобрази текстурата на дървесината на китарата с молив. Вместо това той разрязал мушамата и поставил в рисунката си парче от фабрично отпечатания десен, което наподобявало дървесина. С този свой колаж Брак променил посоката на изкуството за следващите 90 години.

Както вероятно се досещате, Пикасо не изостанал от Брак. Незабавно след Брак той също започнал да създава колажи с мушама, като добавял и други елементи към комбинацията (но не забравяйте, че в действителност Брак е този, който е въвел техниката на колажа — той никога не получава полагаемото си признание). Кое е всъщност значимото във всичко това? Мушама, колаж, десени с дървесен фладер — какво общо имат с изкуството и кубизма? Един от ключовете за разбиране на значимостта на кубизма на Пикасо и Брак е да се вземат предвид техните действия и колко необичайни са били те за времето си. Когато Брак, и малко след него и Пикасо, поставил промишлено произведени предмети („ниска“ комерсиална култура) в сферата на изящното изкуство („висока“ култура), той процедирал като артистичен иконокласт (икона = изображение/ класт = разрушител).

Те поставили под въпрос елитаризма на света на изкуството, който от край време диктувал разделянето на обикновените, всекидневни преживявания от възвишеното, съзерцателно измерение на артистичното творчество. Не по-малко важно, тяхното творчество изтъкнало — и разграничило — ролята на техническите умения в правенето на изкуство. Брак и Пикасо въвели „фалшив“ елемент в творбите си нарочно не за да подведат или измамят своята публика, а за да предизвикат дискусия за разликата между изкуството и занаята, между високо и ниско изкуство, между уникални и масово произведени предмети. Те отправили въпроса: „Може ли този предмет да се нарече изкуство, ако всъщност аз самият не съм му придал формата и ако качеството му вече не е пряко свързано с моите технически умения или нивото ми на майсторство?“

Буквално цялото авангардно изкуство от втората половина на 20. век дължи много на това смело отхвърляне на конвенцията. Но този факт не е направил т.нар синтетичен кубизъм (свързан със съединяване на фрагменти или синтез на форми) по-лесен за тълкуване. На пръв поглед Пикасовият Натюрморт с ратанов стол от 1912 г. може да изглежда като миш-маш от форми вместо като ясна картина. Но може да разберем образа – и други подобни на него, – като сведем кубистичния изобразителен език до съставните му части. Нека да започнем с горния десен ъгъл – почти на ръба на платното (на 14 ч.) разпознаваме дръжка на нож. Нека я проследим наляво, за да открием острието. Ножът разрязва парче от цитрусов плод. Може да забележим обелката и отсечките на резенчето в долния десен ъгъл на острието.

Под плода, който вероятно е лимон, има бял, назъбен ръб на салфетка. Вляво от тях, поставена вертикално в горната централна част на платното (на 12 ч.), се намира чаша за вино. Трудно е да се различи веднага, затова се вгледайте по-внимателно. Точно над горния ръб на ратановата седалка на стола е основата на чашата, над нея е столчето (по-дебело, отколкото може би очаквате), а над него – балонът на чашата. Трудно е да разпознаем формите, които очакваме, защото Пикасо е изобразил чашата от повече от един ъгъл. На 11 ч. е изписана известната дума „JOU“, която означава „игра“ на френски език, но съответства и на първите 3 букви от френската дума за вестник (или по-буквално всекидневник; journal = дневeн). Всъщност може да видите по-голямата част от сгънатия вестник съвсем ясно. Не се смущавайте от лулата, която е поставена върху вестника. Виждате ли нейната дръжка и вдлъбната част?

Няколко големи въпроси остават неотговорени: Защо ратанов стол? Kакво изобразява сивият диагонал на дъното на чашата? Защо рамката е от въже? (Представете си бойница на кораб. Тази препратка е важна следа.) Също така защо буквите не пасват по-добре върху вестника? И защо в крайна сметка платното е овално? Вече установихме, че този натюрморт се състои от нарязан лимон, чаша, вестник и лула. Може би това е маса със закуска, която включва прясно изцеден лимонов сок (френска лимонада). Във всеки случай предметите са подредени върху стъклената повърхност на маса. Може да видим отражението на стъклото. Всъщност стъклото ни позволява да видим под повърхността на масата и ето защо успяваме да видим ратановия стол – по-точно седалката, подаваща се изпод масата.

Дотук добре. Но защо масата е елипсовидна? Тя прилича на маса от кафене, а те са кръгли или квадратни, не и овални. Все пак обаче, когато гледаме кръгла маса, никога не я виждаме директно отгоре. Вместо това я виждаме под ъгъл, а когато я доближаваме, за да седнем, тя ни изглежда елипсовидна. Какво да кажем за въжето, което не е промишлен продукт, не е било произведено от самия Пикасо, а е всъщност нещо, което е било направено специално за тази картина? Може да го приемем като обрамчване на масата, както са го използвали в някои кафенета, или като бойница на кораб, „през“ която се вглеждаме, за да видим изобразените предмети. Въжето е ориентирано едновременно хоризонтално и вертикално. Това ни дава (на нас, зрителите) възможност да разчетем изображението по два начина – като гледаме „надолу“ или като гледаме „през“/ направо. Казано просто, Пикасо е искал да запомним добре, че картината е различна от това, което изобразява. Или както Гертруд Щайн е казала: „Розата е роза е роза.“

Есе на д-р Бет Харис и д-р Стивън Зукър