Брутална история, разказана за модерен град – „Захарна тръстика“ на Диего Ривера

(нежна музика на пиано) Намираме се в Музея на изкуството във Филаделфия и гледаме към голяма, преносима фреска на Диего Ривера, наречена „Захарна тръстика“, изградена и нарисувана през 1931 г. Тя показва сцена в захарна плантация в Мексико. Тежи приблизително хиляда паунда, защото е използвана древна традиция – традицията на фреските. Диего Ривера става световноизвестен като модерен артист, който връща традицията на стенописта, която има корени както в италианските, ренесансови фрески, така и в древните мексикански стенописи. Диего Ривера се развива отрано като художник. Присъединява се към най-старата академия по изкуство в Америка като юноша. Дадена му е стипендия, за да може да пътува в Европа. Пекарва 14 години в Европа сред модернисти като Пикасо. Понеже е бил там, пропуснал най-ожесточения период от Мексиканската революция, между 1910 и 1920 г. През 1920 г. Алваро Обрегон е бил избран за президент. Той осъзнава, че визуалните изкуства биха могли да са много важни за разпространението на посланията на революцията сред широка част от мексиканското общество. Ривера бил в Париж, когато новото правителство го изпратило в Италия, да изучава италианската ренесансова фрескова живопис. После бил повикан обратно в Мексико, за да стане един от основателите на Мексиканската стенописна школа. Става един от тримата големи – Сикейрос, Ороско и Ривера. Това било истински публично изкуство и като техника, и като образност. Ривера прекарва 20-те години на миналия век изпълнявайки няколко колосални поръчки за фрески из Мексико, поръчани от правителството и други публични институции, които представяли революцията и нацията. Но в крайна сметка, президентът е убит и финансирането за публично изкуство започнало да се изчерпва. Ривера обръща поглед на север за нов покровител. Гледа към САЩ. В Щатите през 20-те и 30-те години мексиканската култура е на мода. Музеят на модерното изкуство (МоМА) решава да посвети втората в историята си самостоятелна изложба на Диего Ривера (първата е дадена на Матис). Това говори за престижа и известността на Ривера по това време в Ню Йорк. Ривера е имал възможности да създава стенописи в Сан Франциско, в чисто новия център „Рокфелер“ накрая и в Детройт. В МоМА проблемът бил, че работите, с които е известен, били неподвижни и обвързани с архитектурата. Затова е било нужно да изобрети нов, хибриден вид живопис, която наричаме преносима стенопис – мащабни картини върху стоманобетон, с истински стенописни повърхности. Били наслагвани поредица от по-фини слоеве мазилка. Говори се, че e работил по 15 часа дневно, с трима асистента, за да създаде първите пет. Те се получили като исторически цикъл за борбата на мексиканския народ срещу потисниците, от времето на испанското завоевание през XV в. до модерните времена. И „Захарна тръстика“ е отражение на неравенството, което е подтикнало самата революция. Наистина е отражение на ролята на расата и класата в социалната система на една хасиенда или плантация. Това били огромни селскостопански земи, обслужвани от малки армии от работници, които били роби във всяко отношение, освен законово. На преден план има относително благ образ, на местна жена. Видно е, че е от коренното население, заради тъмния цвят на кожата, начина, по който е сплетена косата ѝ, и също по бялото ѝ облекло. Заедно с двете си деца – момче и момиче, носят кошници, а тя реже папая от дърво. Един от стълбовете на официалната мексиканска културна политика и една от големите теми на мексиканската стенопис за Ривера и останалите е почитането на коренното население, като връзка с основните, древни култури, които предшестват испанската инвазия. Това наистина е механизъм да се зададе рамката и като погледнем по-назад, се получава доста силен контраст със сцената на насилие, която запълва средния и задния план – работници с тела, огънати от тежките, пристегнати с въжета, снопове захарна тръстика. Има и рус, светлокож (следователно испанец) надзирател с пистолет, насочващ камшик към работниците. Погледът ни прескача към задния план, за да открие друг въоръжен мъж, който е седнал, но охранява собственика на плантацията. Той също е европеец, но по-важното е, че лежи в хамак. Има и кучета пазачи, като предпазна мярка на верандата на къща в плантацията. Това е в такъв контраст с усещането за целеустременост на по-невинно изглеждащите фигури на преден план. Това е повторение на тема, която Ривера вече е бил нарисувал в двореца в Куернавака. Но в изображението ги няма фигурите на преден план. Ако продължим към задния план, виждаме още трима работници, стоящи точно над дръжките на вече отрязани стъбла тръстика, да продължават с рязането. Показва се култивирането на тръстиката, част от захарната индустрия. Захарта била една от най-доходоносните за отглеждане култури, но и една от най-трудоемките и това довело до експлоатация на местното население. Ривера е марксист, а Мексико по онова време е повече аграрна икономика, отколкото индустриална. Той използва марксистката идея за класова борба и показва как би се проявила в контекста на аграрно общество със съответната расова динамика. Впечатляващото е, че тази картина е била създадена за изложба в МоМА – музей, основан от член на фамилията Рокфелер. И тук се получава сблъсък между идеологията на капитализма и тази на Маркс. Ривера е бил изключително политически осъзнат артист. Знаел е много добре, че има рискове да имаш за покровители богати американци. Но е знаел също, че би могъл да направи добро, като вид културен и политически посланик на Мексико. Усещането на Ривера и на много от колегите му било, че реалистичният стил е най-подходящ, защото би бил широко оценен от масовата публика. Всъщност това, което Ривера е правил, било политическа пропаганда. Но, когато бил в САЩ, бил приеман по по-различен начин. Колкото и сложен да е този конкретен панел, той е само един от поредица. В музея във Филаделфия той стои точно срещу друга картина, която е още по-брутална. Ривера е завършил пет преносими стенописа, преминаващи от времената на ацтеките до модерните времена. Следващата е трагична картина, наречена „Освобождението на пеона“. Разказва историята на периода на революцията в Мексико. А „пеон“ е някой, който е бил обвързан със земевладелец заради дълга си. Това е сцена след бой с камшик, вероятно до смърт, на един от тези задлъжнели работници в хасиендата. За тялото му се грижат войници на революцията, докато плантацията, където е работил, е в пламъци на заден план. Петте сцени от Мексико били тези, които Ривера е успял да завърши до откриването на ретроспективната му изложба. Но в следващите пет седмици се връща на работа и създава още три сцени, също преносими фрески, които представляват сцени от Ню Йорк. Най-голямата и въздействаща от тях се казва „Замразени активи“ и е алегория на американската социална система по време на Голямата депресия. Това е конфронтация между израстването на небостъргачите в американското небе и крайната бедност, преживявана от работниците из страната. Американската публика била възхитена от способността на Ривера да разказва за исторически събития по начин, изразяващ тяхната трагичност и величие, и особено тяхната сложност и противоречивост. (нежна музика на пиано)