Храмът на Амон-Ра и Хипостилната зала, Карнак

Масивният храмов комплекс на Карнак бил главният религиозен център на бог Амон-Ра в Тива по време на (което продължило от 1550 до 1070 г. преди новата ера). Комплексът си остава един от най-големите религиозни комплекси в света. Но Карнак не бил просто един храм, посветен на един бог – бил не само основният регион на бог , но също и на боговете и . Сравнен с други храмови конструкции от Древен Египет, които са се запазили до днес, Карнак е в лошо състояние, но все пак дава на учените голямо количество информация за египетската религия и изкуство.

За пръв път започнало да се строи тук по времето на Средното царство (2055 – 1650 г. пр.н.е.) и в началото обектът бил скромен по мащаб. Постепенно обаче започнало да се придава все повече значение на град Тива, така че следващите фараони започнали да оставят своя собствен отпечатък върху Карнак. В крайна сметка само в основния район храмовите сгради достигнали двадесет на брой.[1] В древни времена Карнак бил познат като „Най-специалното от всички места“ (ипет-исут) и бил не само мястото, където се намира култовото изображение на Амон и където богът можел да идва на земята, но също и работно поселище за общността от жреци, които живеели тук. Допълнителните постройки включвали свещено езеро, кухни и работилници за производство на религиозни принадлежности.

Главният храм на Амон-Ра имал две оси. Една, която преминавала в посока север/юг и друга в посока изток/запад. Южната ос продължавала към храма на Луксор и била свързана с алея от сфинксове с глави на овен.

Въпреки че светилището било плячкосвано за каменен материал в древни времена, в този огромен комплекс все още са се запазили много неповторими архитектурни елементи. Например, най-високият обелиск в Египет бил в Карнак и бил посветен на жената фараон Хатшепсут, която управлявала в Египет по време на Новото царство. Направен от цяла част червен гранит, той първоначално имал съответстващ му обелиск, който бил премахнат от римския император Константин и издигнат наново в Рим. Друг необичаен елемент бил Фестивалният храм на Тутмос III, който имал колони, представляващи стълбове на шатри, каквито този фараон без съмнение познавал от множеството си военни кампании.

Едно от най-великите архитектурни чудеса на Карнак е хипостилната зала (пространство с покрив, поддържан от колони), построена по време на . Залата има 134 масивни колони от пясъчник с централни дванадесет колони, които са малко над 2 метра високи. Както е обичайно за храмовата декорация, залата вероятно била ярко оцветена и част от тази боя и до днес все още съществува върху горните части на колоните и върху тавана. Центърът на залата е по-висок от пространствата от всяка страна, с което египтяните създали възможност за използване на осветление (част от стена, която позволява на светлината и въздуха да навлязат в иначе тъмното пространство отдолу). Всъщност, най-ранните доказателства за клиросно осветление идват от Египет. Малцина от древните египтяни са влизали в залата, тъй като колкото по-навътре в храма се отива, толкова по-ограничен ставал достъпът.

Храмовете в Египет били идейно свързани с идеята за зеп тепи, или „първото време“ – началото на Сътворението на света. Храмът бил отражение на това време, когато хълмът на Сътворението се появил от първичните води. Пилоните или портите в храма представляват хоризонта и докато човек навлиза все повече в храма, подът се издига, докато не стигне до светилището на бога, което създава усещане за издигащ се хълм, подобно на тази представа за Сътворението. Колоните били проектирани с растителни мотиви с лотоси, папирусова тръстика и палми, за да отразят обстановката на Сътворението, наподобяваща тресавище. Външните райони на Карнак, който се намира край река Нил, вероятно са се наводнявали по време на ежегодните наводнения. Без съмнение архитектите целели този ефект, за да подсилят символизма на храма.[2]

[1] R. Wilkinson, The Complete Temples of Ancient Egypt (New York, Thames & Hudson, 2000), p. 154.

[2] R. Wilkinson, The Complete Temples of Ancient Egypt (New York, Thames & Hudson, 2000), p. 77.

Видео от ЮНЕСКО/TBS