Ранна модерност: Аргументът "Мисля, следователно съществувам" на Декарт

Здравей, аз съм Стефан Шмит. Преподавам в Хумболтовия университет в Берлин, Германия, и днес искам да говоря за известния аргумент cogito на Декарт. Дори ако за пръв път чуваш името "аргумента cogito" или името Декарт, може би ти се е случвало да срещнеш самия аргумент. Става дума за известното философско прозрение "Мисля, следователно съществувам", или, на латински, "cogito ergo sum". Този аргумент е станал толкова популярен, че дори е станал предмет на шеги. Чуй тази. Декарт влиза в бар. Барманът отива до него и пита "Ей, искаш ли питие?", а Декарт отговаря "Хммм, не мисля". И, пуф! Той изчезва. Признавам, че тази шега вероятно не е от най-добрите, но аргументът cogito на Декарт, на който се позовава шегата, определено е доста готин. Най-вълнуващото свойство на аргумента cogito на Декарт не е самият аргумент. Той може да бъде открит при Аристотел и Свети Августин. Вместо това е философският въпрос, на който Декарт опитал да отговори с него. Но кой всъщност е Декарт? И какъв е този въпрос, на който аргументът cogito трябва да отговори? Рене Декарт бил френски философ от 17-и век. Той не бил удовлетворен от философията по негово време, която била доминирана от схоластичната философия. Схоластиците опитвали да отговорят на силно абстрактни философски въпроси, главно въз основа на ученията на Аристотел. Декарт не бил доволен от този вид философия, понеже смятал силно абстрактните им диспути за безсмислени и празни и също неспособни да пригодят резултатите от механистичната физика, която била във възход, и която опитвала да опише природните явления с математически средства. Заради неудовлетворението си от философията по негово време, Декарт започнал да мисли, че философията имала нужда от фундаментално рестартиране, напълно свежо начало. Това определено е хубава идея, но как създаваш нова философска система? Може би просто по начин, по който обикновено създаваме нови и стабилни неща, като къщи и паметници – просто като ги изградиш върху здрава и стабилна основа. Но какво би служило като подходяща здрава основа, върху която да се построи нова философска теория? Декарт бил убеден, че нищо няма да свърши по-добра работа от най-сигурните ни убеждения, тоест, нещата, за които можем наистина да сме сигурни, че са верни. Нека вече да се насочим към опита на Декарт да установи здрава основа за тази нова философия. Той излага опита си най-обширно в своите "Размишления върху първата философия". Както казахме, той искал да намери абсолютно сигурни и необорими вярвания, върху които може да изгради своята нова философия. Методът, който Декарт предлага, е станал познат като "радикалното съмнение на Декарт". Основната идея е да подложи всички наши вярвания на радикално съмнение и после да види кои от тях могат да издържат на такова съмнение и, следователно, да бъдат приети като абсолютно сигурни. Както прилагането на този метод разкрива, има огромна разлика между нещата, за които смятаме, че сме сигурни, и нещата, за които обосновано можем да сме сигурни. Просто помисли за следните примери. Без съмнение изпитваш сигурност, че гледаш видео точно сега или че изми зъбите си тази сутрин, или че 2 + 2 е равно на 4. И все пак имаш ли обосновка за тази сигурност? Декарт мисли, че след като приложиш този метод на радикално съмнение, ще трябва да признаеш, че нямаш. Има само много малко вярвания, които преминават теста на Декарт за радикалното съмнение. Можеш ли наистина да изпитваш сигурност, че гледаш видео точно сега? Не, не можеш. Все пак, може просто да сънуваш. Същото е вярно за убеждението ти, че изми зъбите си тази сутрин. И, вероятно най-шокиращо, дори математическите вярвания не избягват радикалното съмнение на Декарт, защото как можем да сме сигурни, да кажем, че 2 + 2 е 4? Наистина, често се убеждаваме, че получаваме група от четири предмета, ако съберем две групи от по два предмета, но какво ни прави сигурни, че не грешим всеки път, когато се убедим в това? Вероятно има зъл демон или зъл невроучен, който постоянно манипулира мислите ни, като систематично ни разсейва, когато опитаме да се уверим в математическите си вярвания. Както тези мисли показват, методът на радикалното съмнение на Декарт почти не оставя никое вярване незасегнато. Но има надежда. Декарт твърди, че има поне едно нещо, в което не можем да се съмняваме, и за което можем да сме напълно сигурни. Това е фактът, че когато се съмняваме, не можем да се съмняваме, че се съмняваме или мислим, защото съмнението е просто вид мислене. Но когато можем да сме сигурни, че мислим, можем да сме също толкова сигурни, че съществуваме, докато мислим, защото ако наистина можем да сме сигурни, че мислим, трябва да има нещо, което извършва мисленето, и ние сме това нещо, ти и аз. Следователно тук най-накрая стигаме до известният аргумент cogito на Декарт "Мисля, следователно съществувам". Аргументът cogito ни дава сигурност във факта, че има поне едно нещо, в което е невъзможно да се съмняваш и е, следователно, напълно сигурно. Това е фактът, че съществуваме, докато мислим. Това е точно неоспоримият факт, който можем да приемем за непоклатимата и солидна основа, която Декарт е търсил, за да изгради новата си философска система върху нея. Перспективата да построим цяла нова гледна точка за света върху сигурността, че съществуваме, когато мислим, може да не ти изглежда много обещаваща. При положение, че можем само да сме сигурни, че съществуваме, докато мислим, как можем да знаем, както изглежда, че живеем на планета, която споделяме с човешки същества и други животни и която обикаля в орбита около Слънцето? И как можеш да знаеш, че 2 + 2 е равно на 4 или че гледаш видео? Наистина, пътят пред Декарт е дълъг, докато възстанови сигурността ни в обикновените вярвания на здравия разум и много от тези вярвания трябва да бъдат изоставени по пътя. Сред тях са общоприетите убеждения, че материалните неща наистина са цветни или че имат други сетивни свойства като вкусове, миризми и звуци. На Декарт са му нужни всички останали от шестте му размишления, за да премине този път и да възстанови увереността ни във вярванията ни за математическите истини и съществуването на външния свят. Ще ни отнеме часове внимателно да прегледаме всички стъпки. Но за да получим груба представа за процедурата на Декарт ще си струва да реконструираме само една стъпка, която Декарт предприема, за да увеличи броя вярвания, в които можем обосновано да сме сигурни. Методът, който Декарт използва за увеличаване броя на сигурни вярвания, се състои в "изстискване" на сигурните ни вярвания, до които вече е достигнал. Всъщност вече сме срещали този метод, защото аргументът cogito на Декарт е такъв начин за "изстискване" на определено вярване или идея от друго. Все пак аргументът cogito е аргумент, тоест, преход или извод от едно вярване до друго. Непоклатимото вярване, от което започва този аргумент, започва от вярването, че мислим, когато се съмняваме, и стигаме до тази сигурност, просто като наблюдаваме, че в каквото и да се съмняваме, не можем да се съмняваме, че се съмняваме, когато се съмняваме. Аргументът cogito взима тази сигурност и "изстисква" новата сигурност, че не само можем да сме сигурни, че мислим, когато се съмняваме, но също, че съществуваме, когато мислим. И точно тази новополучена сигурност за съществуването ни, която аргументът cogito предоставя, Декарт "изстисква" след това. В един известен пасаж от вторите си размишления, той пише "Аз съм, аз съществувам – това е сигурно. Но за колко дълго? За толкова дълго, колкото мисля. Следователно, аз съм, в строгия смисъл, само нещо, което мисли; тоест, аз съм ум или интелигентност, или интелект, или разум. Но заради всичко това, аз съм нещо, което е реално и което наистина съществува. Но какъв вид нещо? Както току що казах – мислещо нещо." Както става ясно тук, Декарт незабавно "изстисква" допълнителна информация за природата си от сигурното убеждение, че съществува, докато мисли. Като резултат, Декарт може да знае със сигурност не само, че съществува, но също и че е мислещо нещо, същество, способно да мисли. Но това пак не е много. На този етап, Декарт може само да бъде сигурен във факта, че той е мислещо нещо и все още е отворен въпросът дали също има тяло, както обикновено предполагаме. Ако сега ти е чудно или дори се страхуваш, че не можеш да знаеш дали наистина имаш тяло, дали наистина гледаш това видео или дали наистина си изми зъбите тази сутрин, единственото успокоение, което мога да ти дам, е, че Декарт поне мислел, че може да бъде доказано, че можем да сме сигурни, че имаме тяло и че сетивата ни ни уверяват в съществуването на други телесни неща, въпреки че систематично ни заблуждават за природата им. И това може да бъде доказано чрез допълнително "изстискване" на ясната и отличителна идея за себе си като мислещо същество. Ако това обещание не е достатъчно да ти даде успокоение, тогава има само един последен съвет, който мога да ти дам. Вземи си копие на декартовите "Размишления върху първата философия" и започни да четеш третото му размишление.